Имало едно момченце Виктор, който много обичал да играе футбол и имал малко кученце, което наричали Мъни. Виктор всеки ден тичал и играел с кученцето. Мъни много обичал Виктор и знаел, че скоро наближава рожденния ден на момченцето. Дал си сметка, че всеки ден, докато тичали и играели, когато минавали покрай една сладкарница, Виктор се спира да подиша от вкусния мирис на сладките и кифличките. А след като си тръгвали оттам, Виктор се обръщал да гледа стъклената витрина, на която има изложен балон, пълен с шоколадови бонбони. Постоянно гледал назад към балона, докато не го изгуби от поглед.
Мъни взел решение, че трябва по някакъв начин да подсигури балона с шоколадови бонбони за рождения ден на Виктор.
Докато Виктор беше на училище, Мъни излизаше навън и правеше компания на Ванчето, съседката която излизаше на разходка из квартала, която винаги след това му подаряваше кокали, за да му покаже, колко му е благодарна за компанията.
Мъни реши, че може да „спести“ кокалите, вместо да ги яде, за да може с тях да купи балона с шоколадови бонбони за Виктор. Знаеше много добре, че Жоро, бащата на Виктор, от време на време купуваше кокали и ги носеше на кучетата на вилата.
Така взе решение, че може да продаде кокалите на бащата на Виктор, а със спестените парите да купи балона с шоколадови бонбони за Виктор.
Няколко седмици, Мъни старателно събираше кокалите, които му подаряваше съседката Ваня. От време на време му се дояждаше, кокалите изглеждаха много вкусни, но за да изпълни целта си, Мъни започваше да тича около къщата, докато не му минеше желанието да си хапне поне малко. Кокалите ставаха все повече, а той постоянно се изкушаваше, но целта беше по-силна от вкуса на кокалите. Мисълта, че ще направи щастлив Виктор също му помагаше, да победи изкушението.
Няколко дни преди рождения ден, Мъни отиде при бащата на Виктор и започна да му души портфейла. Бащата на Виктор изумено го отвори, а Мъни внимателно извади със зъби една банкнота. Занесе си я до къщичката, а оттам взе два от кокалите, които беше събрал и ги даде на бащата на Виктор. Жоро взе кокалите и попита Мъни, дали му дава кокалите в замяна на парите. Мъни започна да маха с опашка. Бащата на Виктор извади още една банкнота от портфейла си и я даде на кученцето, което изтича до къщичката си, остави банкнотата, взе още два кокала и ги донесе на Жоро. Това продължи няколко дни, докато Жоро купи всичките кокали от Мъни.
В деня на рождения ден на Виктор, малкото кученце Мъни, с пълна уста с банкноти, побутваше леко крака на Жоро, като го подканяше да тръгне с него към вратата. Жоро, който беше много учуден от всичко това, тръгна с него на разходка. Отидоха до сладкарницата и Мъни застана пред стъклената витрина и се втренчи в балона с шоколадови бонбони. Тогава Жоро разбра всичко. Не можеше да повярва. Кученцето Мъни е искало да събере пари, за да купи балона с шоколадови бонбони за Виктор.
Жоро попита Мъни: – Искаш да купим балона с шоколадови бонбони, за да го подариш на Виктор за рождения ден ли? А Мъни весело замаха с опашка. Жоро влезе в магазина и купи балона с шоколадови бонбони с парите, които Мъни беше събрал от кокалите.
Когато пристигнаха вкъщи, Жоро разказа всичко на жена си: Мъни е много умен, спестил е кокалите, които Ванчето му дава, после ми ги продаде и с парите, които му давах, ме заведе до сладкарницата, за да купим този балон с шоколадови бонбони за Виктор за рождения ден.
… и така, Виктор има подарък, кучетата на вилата имат много кокали, а Мъни е много щастлив, защото е постигнал целта си.
Това беше най-хубавия рожден ден за Виктор, защото разбра, че има много добър приятел, на който може да разчита, както и за Мъни, който разбра, че ако си поставят цел, дори и кучетата могат да спестят от кокалите си, за да я постигнат.
Първите 7 години във финансите 